Дреха, ушита по сянката
Терзийството било силно развито в Златоград и околните села. Славата на златоградските терзии стигала през Беломорието и Тракийската низина до Анадола и Египет, чак до Абисиния и Триполи.
В стари времена направените в Златоград шаяци били предпочитани за ушиване на военно униформено облекло, три пъти по-здраво от всички останали. Затова Османското интендантство изпратило хора да се запознаят лично с тези знаменити майстори и да заведат няколко изявени терзии и тъкачи да помогнат на занаята в столицата на Империята. Когато дошли в Златоград, височайшите с изненада установили, че най-добрите майстори са жени, а те, както се знае, били закриляни от нормите на шериата. И станало така, че когато златоградските терзийки не отишли в Цариград, със заповед на султана през 1835 година служители във Видинския военноадминистративен окръг изкупили всичката вълна и я доставили с камилски кервани в Златоградска и Смолянска околия, за да се изтъкат един милион аршина шаяк за военни униформи.
Ако не идваш от миналото, не можеш да преминеш в бъдещето…
Сега, близо 180 години по-късно, в Златоград ме посрещат накипрени бели къщи с кръгли комини и меката родопска есен. А в една от уютните работилнички в етнографския комплекс Здравка Чолакова и Марина Теритова „рисуват” с гайтани в топли цветове типичните гроздове върху бяла аба. Двете работят в терзийската работилница вече шест години. В началото нямало кой да им покаже тънкостите на занаята, кой да ги научи, и затова сами ден след ден съшивали гайтаните върху плата. Грешали, разшивали, докато не се получи красива фигура, досущ като излязла под иглата на стар златоградски майстор-терзия.
„Само в селата се носили носии до по-късен период – разказва Здравка, докато отпива от ароматното кафе на занаятчийската уличка. – Терзийството включвало основно изработката на мъжки и женски връхни облекла от аба и шаяк със съшити гайтани. Ризите, долните дрехи и тези за ежедневна употреба се изработвали от жената вкъщи. Гайтаните били за покриване на шевовете, там където се съединявали двете парчета, мястото се покривало с гайтан, за да е красиво. По броя на вълнени гайтани върху мъжката носия можеш да разбереш социалното положение и имотността на човека. Овчарите например не носили обточени с гайтани носии, такива имали само по заможните хора.”
За да се ушие красива дреха, трябва да се вдене здрав конец
Терзийството било тясно свързано с абаджийството. На много места дори не правели разлика между абаджия и терзия. В Родопите терзиите заедно със своите семейства сами произвеждали абите и шаяците, докато другаде терзиите купували готови платове. Те шиели аби, елеци, антерии, салтамарки, кепета, ямурлуци. До Освобождението и за кратко след това значителна част от терзиите упражнявали занаята по селата, тъй като повечето от тях били земеделци, а и там повече се носели ушитите от тях дрехи. В градовете постепенно навлизала модата, пренесена от европейските столици. По селата терзиите упражнявали занаята си само след като приключи земеделската работа – от късна есен до началото на пролетта. Щом приберат реколтата и застудее, прегръщали семейството си за сбогом и тръгвали. Слагали торбата на рамо, а в нея терзийските сечива: ножица, ендезе (аршин, метър), напръстник, тачка (въдица) с набодени няколко игли, копчило за правене на телени копчета и сапунче, обикаляли селата и отсядали в къщите, където ги канели. Терзиите работели с аба и шаяк, изтъкани от стопанката на дома, а като свършат в едната къща, отивали на друго място. С навлизането на фабриките и машинното производство на вълнени платове замира и абаджийството като домашно производство, оттам започва да запада и терзийството като занаят.
„Въпреки постепенното изчезване на терзийството, по селата продължили да носят носии, обточени с гайтани дълго след Освобождението, в някои области след Втората световна война и до по-късно. А всяко село се различавало по шарките на носията и гайтаните, било като адресна регистрация.” Историите на Здравка и Марина са съшити с такава любов, каквото само две жени силно прегърнали занаята, могат да вложат. „В женските носии, шарките на чорапите, на престилките, бродериите били почти еднакви за цялото село. И няма как да бъде иначе, защото се правели по седенки, през зимата, когато работата на полето приключи се събирали и започвали да тъкат и шият. Докато шиели, пеели и тъчали, гледали една от друга, говорили си, измисляли нови модели. А цветовете винаги търсели в природата. Тъканите боядисвали с естествени бои. Яркочервено, топложълто, оранжево, наситенозелено. Ако някоя невяста се ожени и отиде от едно село в друго и носията й се променя, все нещо се донажда, притуря се от новото място. „Затова – катогорична е Здравка, – не може да се каже тази носия е родопска или тракийска, по-скоро се отличавали по населени места. Това, което знам, е, че в родопската носия и обточването й с гайтан във формата на грозд присъства като елемент, символ на благополучие.”
Да получим днес, трябва тези преди нас да са оставили.
Денят се скрива бавно зад оплетените в зелено върхове, а разговорът ни с двете терзийки не свършва. „Нашата работилница е дарение от терзия, който е работил в нея до 1954 година. Вече няма потомствени терзии, затова сами сме търсели информация, издирвали сме хора, свързани със занаята, питали сме кое как се е шиело и така възраждаме терзийството, бод след бод. Трудно е, когато няма кой да ти покаже. А през последните години хората започнаха да се връщат към старите занаяти, да се интересуват. Затова в момента освен работата по конкретни поръчки възстановяваме и стари носии, изцяло ръчно. Правили сме носия, обточена с 350 метра гайтани. А хубавият гайтан се познава, трябва да не е нито много стегнат, нито много хлабав, да може да се шие. Трябва да е пърлен, да е точно от 12 нишки, да няма изпуснат конец, защото стои рехав. Като видиш една готова дреха си мислиш, че е лесно да се направи, но за всичко си има майсторлък и ако няма кой да ти покаже, е трудно.”
Навремето, когато терзийството било само мъжки занаят, на терзията не било позволено да докосва жената, та да й взима мерки за дреха, затова терзиите взимали мерките по нейната сянка.
Снимки:Светослав Куцаров
http://eleonoragadjeva.com/authors-book-page/more-articles-list/dreha-ushita-po-sqnkata/3/
http://www.vesti.bg/analizi-i-komentari/lica/dreha-ushita-po-siankata-6032252
Елеонора Гаджева e родена в Пловдив, живее в София и поне три месеца от годината пътешества по света. Вече 20 години работи като журнaлист в различни български електронни и печатни медии. Била е радиоводещ, редактор и водещ в Нова телевизия, главен редактор на лайфстайл списание „Максимум“.
От март 2005 до септември 2012 г. е съавтор на концепцията и главен редактор на списание „За хората“. От 2013 г. е автор в списание TheExplorer, а през 2014 г. започва работа като главен редактор в същата медия.
Има десетки публикации в различни български и чужди медии. Нейни разкази са публикувани в книгите „Истории от куфара“, „Истории от кухнята“, „Секс Off“, „Проект:Смърт“. Участва и със свои пътеписи в книгите „Кралство Мароко. Страна на пътешествията“ и „Магията на Египет“, издадени от ABUJET.
Автор е на проекта „Разказвачи на истории“, стартирал през 2010 г. и продължаващ до днес. През 2013 г. излиза и книга-албум „Разказвачи на истории“ – 25 истории за български занаяти, традиции, обичаи и общности. От 2014 г. е автор на собствена рубрика в сайта vesti.bg.Поддържа собствен сайт: www.eleonoragadjeva.com, където публикува свои пътеписи и материали свързани с работата й като журналист. Член е на ABUJETот октомври, 2014 г.