Панагюрското съкровище

Автор: Георги Китов

По странно стечение на историческите обстоятелства най-старият народ, населявал българските земи – траките, стана познат на науката най-късно в сравнение с останалите. Лишени от собствена писмена традиция, те не могат да разкажат сами за себе си, за своята история, религия и култура. Съседите им, като всички съседи, са настроени към тях понякога благосклонно, друг път враждебно, често пренебрежително и по-скоро замъгляват представата за траките, отколкото да я избистрят, като натрапват впечатлението, че този народ е живял тихо и монотонно в сянката на старогръцката цивилизация от юг и скитския свят от север. И затова не беше учудващо, че когато преди почти шест десетилетия светът узна за откриването в сърцето на Тракия на едно от най-забележителните и до днес златни съкровища – Панагюрското, никому не мина през ум, че то би могло да бъде свързано с траките и тяхната култура.

Как всъщност се появи Панагюрското съкровище? Намирането му е случайно и съпроводено с онези странни и куриозни обстоятелства, съпътствали повечето от уникалните открития в областта на археологията.

Осми декември 1949 година, четвъртък. Обикновен делничен ден в керамичната фабрика „Мерул·, разположена в югоизточните околности на Панагюрище – никому неизвестното тогава, разраснало се сега и прочуто в целия цивилизован свят градче. В двора на фабриката трима братя – Павел (1906–1988), Петко (1908–1974) и Михаил (1915–1988) Дейкови, копаят глина за тухли. Съдбата не е била особено благосклонна към тях. Някаква незнайна пророческа сила е накарала обаче и тримата да кръстят дъщерите си с името Златка. Без да подозират, че този ден заедно с тях ще влезе в историята на българската и световната археология, те любопитно очистват от полепналата почва неочаквано появилите се жълтеникави предмети. Кратката консултация между братята завършва с категоричното заключение: „Намерена е скрита циганска музика!·

Дистанцията на времето не позволява да се възстанови точно по-нататъшният ход на действията. Най-вероятни изглеждат две версии. Според едната, разказана ми от покойния д-р Петър Горбанов, „инструментите· са оставени небрежно настрани, за да продължи изкопната работа. Още в древността обаче е казано: „Fama volant· („Мълвата лети·). Еднообразният живот на градчето е смутен от откритието. Любопитна върволица преминава през двора на фабриката. Десетки ръце опипват странните предмети, също толкова чифта очи ги разглеждат с изумление. Някои даже се опитват да извлекат звук през миниатюрните отвори на „инструментите· и, цъкайки с език, изразяват разочарованието си от практическата непригодност на „циганската музика·. Сред любознателните е и тогавашният уредник на Градския музей Петър Горбанов (Шефа), който хвърля ябълката на раздора сред публиката, като не споделя заключенията на първооткривателите. Деветте златни съда са изложени привечер в набързо скована витрина в центъра на града и почти цялото население се извървява да ги види.

Придошли работници от двора на фабриката и някой от тях се опитал да открадне един съд, но бил спрян от братята. След това измили съдовете в близката рекичка и ги занесли вкъщи да се похвалят на жените и децата. После, пременени като за празник, занесли съкровището с пазарска чанта в Околийския съвет. Там чак ги бил видял Горбанов. Комплектът бил допочистен от калта и изложен във витрината на Хавлиената фабрика, а вечерта бил прибран в банката. Впоследствие братята Дейкови и тримата братя Топалови – собственици на все още неотчужденото място, получили от държавата възнаграждение. Работниците от фабриката – първите свидетели на откритието, взели по 100 000 тогавашни лева „за почерпка·.

На следващия ден, петък, към София и Пловдив полетяват телеграми със съобщение за сензационното откритие. Съобщението в София е предадено на директора на Археологическия институт с музей проф. Димитър Димитров едва в понеделник. Телеграмата в Пловдив има по-щастлива съдба. Тя попада незабавно в ръцете на тогавашния директор на Археологическия музей Димитър Цончев, който не се поколебава да замине незабавно за Панагюрище. Прибрал съкровището в една раница и се качил на влака. Околийските власти се уплашили, че златото пътува без охрана, и изпратили кола да гони влака. На гара Смилец Цончев и раницата поели с автомобила за Пловдив, където трябвало да бъде изследвано, изложено за „временно ползване· и върнато в Панагюрище. Разбира се, никому в големия град не минава дори през ум мисълта за връщане в „родното място·. С това въпросът за постоянния адрес на Панагюрското съкровище е завинаги решен. То става собственост на Народния археологически музей – Пловдив. След като прекарва петнайсетина години в постоянното си жилище – прозрачна каса в централната зала на музея, съкровището е показано за пръв път на друго място с една национална българска изложба в Рим в началото на 60-те години, където предизвиква истинска сензация. Следват пътувания в Париж, Мюнхен, Ленинград (дн. Санкт Петербург), Будапеща, Варшава, Монреал (1961–1969). След още по-малко от 3 години „живот” в Пловдив Панагюрското златно съкровище е включено като централен експонат в представителната национална изложба „Тракийско изкуство· отначало в София през 1972 г. по повод Първия световен конгрес по тракология, след това е в Париж, Москва и Ленинград (дн. Санкт Петербург), после отново за малко  е в София, а после в продължение на години по света – Виена, Варшава, Берлин, Мексико, Хавана, Ню Йорк, Бостън, Токио, Осака, Белград, Прага, Братислава, Лондон, Будапеща, Кьолн, Мюнхен, Монраел и други световни центрове на културата.

След 1994 г. изложбата гостува в 7 града в Япония и в други 7 в САЩ, след това във Финландия, Швеция, Италия, на два пъти е в Белгия, изложено е и в Германия и Испания. Подготвя се гостуване на съкровището във Варна, Париж, Берн и отново – за трети път – в Япония.

Съкровището заедно с други паметници на тракийското изкуство предизвиква възторга на световната културна общественост и става причина думите България, Панагюрище и траки да бъдат споменавани през последните десетилетия повече, отколкото когато и да било преди.